Delnik - Recently Updated Pages

Битие 2

illae — Tue, 07 Aug 2007 04:28:45 CDT

Откъси от пиесата "Битие 2" на Иван Вирипаев:

"Героите в моята пиеса са двама - Господ и Лотовата жена. Но както разбрахте, дадох им конкретни имена. Бога нарекох като моя лекуващ лекар и Ваш познат Аркадий Илич. Няма никаква прилика между тях. Още повече, че Аркадий Илич прочете пиесата и много се смя, хареса му идеята".
--------------------------------------------------
"Има! Освен всичко друго има и още нещо!
Има още нещо!
Нямашеизобщо да се хващам да живея, ако не знаех, че има,
освен всичко друго, и още нещо.
Не бог, не дявол, нито дух, ни наука, нито философия, нито мистика
и даже не и чувства. Има,
сигурна съм, чувствам го,
и много хора знаят за това, не всички, но мнозина.
Боли ме, много ме боли, че ти изтри с рибешкия си парцал Моите любими петна, обаче даже освен петната
аз имам още нещо.
Има такива хора, не всички, но мнозина,
които знаят за това, че на света има още нещо.
Не е възможно да го изтриеш. Не можеш!
Не можеш да го видиш.
Бог, който го няма, каза на Лотовата жена, която не я е имало:
Не поглеждай назад, че ще се превърнеш в со´лен стълб.
Не поглеждай назад, там, зад теб,
освен изтритите от лицето на земята градове няма нищо друго.
Аз пък искам да видя! Искам да се обърна и да погледна.
Знам, че там, освен изтритите от лицето на земята градове,
има още нещо.
Аз затова и живея още сред цялата тая глупост,
защото знам,
както и мнозина други, не всички, но мнозина знаят,
че на света освен всичко друго има още нещо.
Нима не ви се е случвало,
когато ни в клин, ни в ръкав - Сълзи и болка
тичат из вътрешното сърце и вътрешната глава.
Нима има причина за истинските вътрешни сълзи?
Няма.
И щом ти заговори за това, кой бил риба и кой - глупак, то това е този,
който се страхува да си признае, че освен любовта към родината, към майката,
към бог и към децата на света има още нещо".
- - - - - - - - -
"БОГ
Може би и в празната бутилка има още нещо освен стъкло и форма?
ЛОТОВАТА ЖЕНА
Да, има още нещо.
БОГ
Може би и в истината, освен истина, има още нещо?
ЛОТОВАТА ЖЕНА
В истината, освен истина, винаги има още нещо".
--------------------------------------------------
"Здравейте, Иване! Работих два дни и се уморих. Струваше ми се, че има сняг и това някакси може да украси живота ми. Но не успях да намеря този таен смисъл, който търсят всички. Търсих два дни и се уморих. Поглеждам нагоре и виждам, че съм малка фигурка на парче червен плат. Стоя на парченце от червен плат. Цялата съм от червено. Животът ми минава капка след капка, аз стоя на парченцето плат и чакам. Казаха ми - чакай тук, и нека те погледат. И аз си стоя, и ето - всички ме гледат, чакат от мен смисъла, а аз просто си стоя и това е всичко. Просто си стоя, това е толкова важно. Понякога е важно просто така да си стоиш и това е всичко. Да стоиш, за да те гледат как го правиш. Как го правя? Нека всички погледнат и видят как го правя. Ето как го правя. Стоя си и това е всичко. Всички знаят за какво става въпрос и стига сме говорили за това. Нима е нужно да се посочват причините, поради които сълзите се стичат по бузите, а отвътре се стичат вътрешните сълзи? Всички знаят причините, поради които животът се превръща в морска звезда. Всеки си има своите си причини за сълзи. Вие ми писахте, че на моята пиеса не й стига сюжет. Че сюжетът е нужен, за да разбере зрителят какво се случва. Нима зрителят не разбира какво се случва с него всеки ден? Защо да съпреживява с този, който е на сцената, по-добре всеки от тези, които са в залата, да си съпреживява сам на себе си. Иване, сюжетът е илюзия за смисъл, а смисълът е трагичен сам по себе си. Нима заради това - да усетиш трагедията, е нужно нещо да се случва? Нима ние не чувстваме какво се случва? Всички ние знаем какво става. Всички ние знаем какво се случва с нас всеки ден. Няма причини да се посочва причината. Моят конфликт е в това, че няма причини за страданието, а пък аз страдам. Настъпва минута мълчание, и нека всеки си реши, сам за себе си, на какво да посвети тази минута".

Home

illae — Mon, 06 Aug 2007 10:49:26 CDT

Еньовден, 2007 г. Само 31°, прохладен ветрец... Обичам лятото. За да спазя традицията, щипнах едно цветче от подивялата градинка пред входа - това от аватара.
Сайтът ми няма пълноценни инструменти за разговор, в блога нещата са други. Новият кълн, избуял на Еньовден, разчита на магията, за да компенсира тези недостатъци.

Еньовденчета:

	Отзвук Жертва на цензурата
Brian Eno	Дмитрий Пригов
Битие 2	Олег Григориев

Олег Григориев

illae — Thu, 26 Jul 2007 07:43:28 CDT

----------
Бухалката измъквам
и почвам да громя.
Когото не разбирам,
не можеш го разбра.

Че вземеш ли да мислиш
и нещо разбереш,
бухалката захвърляш
и ножа ще опреш.
----------
Топла среща

Устремих се насреща към хората.
Видях ги да тичат кат`стадо.
А топлината от срещата
за мен се превърна в ада.

Не стига, че ме заринаха
с тор и гореща урина,
с рога в ребрата ме ръгаха,
пастирът с бич ме зашиба.
----------
Засиява чашата в ръката на Ивана,
Иван е на прага на свойта нирвана.
----------
Целта на живота е: да умреш без страдание.
Формулата е съдържателна
и проста до безобразие.
----------
Плажът съвсем опустя,
дълго дъждът се ля,
отпечатъци от тела
лежат пълни с вода.
----------
Тъгува кучето завързано,
ще пробваш ли да го отвържеш ти...
----------
Времето се умори и стана
и нищо не остана.
----------
С всяка секунда
ставам по-стар
от себе си, да.

Страшно смешно
и смешно страшно:
май скоро ще спра.
----------
Не бързай напред - почакай,
ти защо си на тоз свят?
Отпред си върви водачът,
пастирът с бича - отзад.
----------
Домът ми е като хан,
но аз се държа на вода.
Срещу света съвсем сам
водя си честна война.
----------
На носа ми кацна водно конче,
загледа ме с кръгли очи.
През техните фасетки
ме вижда като в клетка.

Дмитрий Пригов

illae — Mon, 16 Jul 2007 16:25:28 CDT

детето чисти пръстчета
от мокри песъчинки
приближава тумба от местните
момчета
затъжва се детето,
но те го отминават
непонятно весели
и той кат` някой Шаро
внезапно,
с извивки, криволици,
на четири мъхнати крака
от ужас носи се след тях
и лае, и се дави
-----------
Когато лимонова луна
увисне над копанката на кучето
ще види: празно, хлъзгаво.
Къде е кучето? - Как?, то
отдавна вече полудя.
Нима не са ти казали? -
Не. Жалко. Кучето не беше зло -
Е да, наистина, добро си беше.
-------------
Онази улица с посърнала коприва
Шаболовка,
в която безпаметно съм влюбен
от дете.
И лавката със неизпита бира -
нали бях малък, тъй да е.
И тъй нататък, прочее, и кленът,
тополата,
където все стърчах, и мръзнех
не помня от какво, кат` Галатея -
едва антропоподобна само
-----------
Сега ще тръгна на гости на Марина
От влака слизам и завивам
към вилите
Там ще намажа зъби с Поморин
за през нощта
С одяло ще увия тялото й
младо
жилаво
Ще взема някое криминале
и ще се юрна след интригата
на детектива
чак до заранта
---------------
Защо се намръщи
като японско цунами -
нима между нас е
с аватарите на вечността
онзи странен въпрос
ориентален? -
Не,
Де да бяхме се юрнали
един към друг
Нали сме си домошари
на онуй оттатъшно -
отвъдното
---------------
Ще си завърже бялата кърпа,
от гората, мърморейки
като горски ручей,
ще се измъкне.
Ще ми каже нещо такова
за мравуняк или
да я погребат,
щом се спомине,
на хълма
---------------
Ще запаря чай
за зверовете ще помисля
за своя звяр
отвътре
с доверие голямо
ще се обърна
и ще му кажа тъжно:
Пеперуда съм! да поживея
малко
-----------
Шепот на дъжда по покрива
скърцането на вратите
отблясъци в прозореца
и нищо друго! Но не вярвам!
Не вярвам!
Озъртам се набързо като хищник -
никой! И не вярвам
Пак не вярвам
--------------
А думите на ручея са тъй неясни
и дървото си стои -
не можеш
го заобиколи
По тревата - гъсти капки
тъмни
Аз съм като шестгодишно
момиченце
край ручея пак крачи
Поглеждам: аз съм ничия
Да, просто ничия - напълно и съвсем
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Оригиналите

Brian Eno

illae — Thu, 05 Jul 2007 10:07:35 CDT

Брайън Ино направи изложба в Second Life, но за съжаление аз я пропуснах. Просто забравих за датата и часа. Слава богу, има YouTube та все нещо зърнах от инсталацията му "77 милиона рисунки".
Видео от Биеналето във Венеция:

Жертва на цензурата

illae — Fri, 29 Jun 2007 11:14:51 CDT

Екатерина Дегот за провокацията
Съвременната култура се базира на мазохизма и си е възпитала аудитория, която се възбужда точно от това.
Струва ми се, стигнах до върховете на авторската си кариера: цензурираха ме. Колкото и да е странно, пострадах не в Русия и съвсем не в качеството си на журналист, който пише по темата "Общество". Взривиха ме на полето на мирната ми професия - арт-критиката.
Едно европейско издателство ме покани да напиша есе за албума с работи на художници от различни страни. Темата на албума е нещо от типа на "как можеш да провокираш в наше време".
Някои малко или много са сполучили. Южноафриканският художник Кендъл Джирс рисува изискан орнамент, който при по-внимателно вглеждане може да бъде разчетен като Fuck You. Кубинката Таня Бругера кани московчани да се снимат пред паметника на Дзержински (всички се усмихмат, но представете си, един възрастен човек отказва). А Олег Кулик предлага да се направи огромна крава и зрителят да проправя през нея "пътя на тревата" като влиза през устата, а излиза - нали знаете откъде и като какво.
-------------------------------------
Кураторите и другите началници на художниците, точно като търговците с наркотици, не си падат по това, което продават. И имат съвсем различно чувство за хумор.
-------------------------------------
Най-невинната и аполитична работа беше на един източноевропейски художник, когото ще нарека с измисленото име Петър (после ще разберете защо). Той нарисува картинка, на която е изобразено седнало в ъгъла човече, а отдолу написа нещо такова: "Ето ме, седя си нещастен, защото голям страшен куратор на една международна изложба развали работите ми. Помолих да направят такива и такива рамки за рисунките ми, а направиха съвсем други, в резултат на което хартията бе притисната към стъклото и рисунката бе затрита, а къде да се оплача сега".
Общо взето, това беше абсолютна и, така да се каже, осъзнавана дрънканица. Без каквото и да е социално съдържание. Но се случи така, че аз бях заедно с този Петър на онази изложба и чух оплакванията му още тогава. Забавляваше ме тази работа и аз написах за нея, но също като Петър не споменах името на куратора.
По-нататък събитията се развиха по следния начин. Книгата вече беше готова за печат, когато издателят се задълбочил в текста. Работата на Петър го разтревожила. Той счел за нужно да си осигури съгласието на този неназован куратор да бъде косвено описан. Разбрали за кого става въпрос и му телефонирали. Важният международен куратор с неочаквана отмъстителност обещал да им покаже къде зимуват раците. Оставаха две седмици до излизането на книгата. Нямаше как да се смени обекта с друг.
Накрая, работата на Петър (когото помолиха да си трае, затова не му казвам името - за всеки случай) беше отпечатана не на фокус: текстът към нея не се чете. А от моята статия изчезна абзацът за Петър, при това - нали все пак става въпрос за западната демокрация - дадоха забележка, че на това място Екатерина Дегот написа нещо, но по някакви юридически причини издателството смята, че не е възможно и т.н., и т.н. Читателят на книгата ще бъде заинтригуван. Успяхме да направим истинска, съвсем сериозна провокация. Ура!
А какво беше съдържанието на въпросния абзац? Ето го.
Да си провокационист в днешно време е много трудно, защото става дума за поръчкова провокация. В съвременната авангардистка култура - било изкуство, било кино или театър - на подготвения зрител много му се нравят леките остроти. Например, показват канибали или псуват на сцената, или - виж ти! - смесват нещо си с фекалии, или пък изобщо няма никакво произведение на изкуството и не разбираш защо си дошъл. Наивният зрител се възмущава, а напредничавият е доволен. Съвременната култура се базира на своеобразен мазохизъм и си е възпитала аудитория, която се възбужда от това.
Няма нищо лошо, ако не се забравя, че всичко е игра и това не бива представяно като Голямата Обществена Критика, както обикновено правят кураторите и другите началници на художниците. Защото се оказва, че те самите, както и търговците на наркотици, изобщо не си падат по това, което продават. И чувството им за хумор е някакси съвсем различно. Може би, те все пак са садисти, а не мазохисти.

Отзвук

illae — Sun, 24 Jun 2007 11:38:58 CDT

Понякога се чувствам като Витгенщайн. Разбира се, не в интелектуално, а в емоционално отношение: говоря и знам, че не ме разбират. Но пък и аз не говоря, за да получа разбиране. Щастието не е в това.
Затова се питам:
Каква е работата на критиката? Да анализира художественото произведение откъм тема и идея, образи и характери, композиция и сюжет, и т.н. И когато авторът, очевидно, е пренебрегнал някой от есенциалните, според критиците, компоненти, творбата му бива зачеркната с пълно основание. На нея, творбата, тутакси й се отказва правото на съществуване. Критиката не я разбира. За разлика от публиката. Понякога.
Третата част на "Карибски пирати" за три седмици донесе на създателите си печалба, двукратно надвишаваща разходите по изготвянето й. Родната критика тотално отрича смисъла на това, филмът да бъде гледан. Съдейки по световните приходи, зрителите все пак са открили някакъв смисъл да видят зрелището.
Защо се получава така? Феноменът "масова култура"? Най-вероятно. Само че критиката допуска съществена грешка - тя няма усет към това, кога "масова" означава "нискокачествена до степен на никаква култура" и кога "масова" е синоним на "неакадемична, в идеалния случай - новаторска". Да, новаторското изкуство обикновено е разглеждано като елитарно. Често е така. Няма нужда да се връщаме към историята - Деймиън Хърст е елитарен, вероятно, до степен на снобизъм. Импресионистите пък първоначално са останали неразбрани не само от публиката, но и от критиката. Излишно е да споменавам Ван Гог, който приживе е бил толкова неизвестен, че не може да бъде отнесен нито към популярните, нито към елитарните. Импресионистите, Ван Гог, Модиляни и още цяла кохорта творци са отхвърлени от тогавашната критика заради игнорирането на непоклатими до момента постулати, пренебрегването на които лишавало творбата от статуса й на произведение на изкуството. С основание са отхвърлени - нали не отговарят на критериите.
Вярно, не знам дали по онова време критиката толкова отчетливо се деляла на оперативна, издателска и не знам още каква. И критиците са хора като нас, а да се греши е човешко. Има един такъв тънък момент, че на критиците май им се плаща за това да не признават на другите правото да грешат, но редно е тази ми забележка да се отмине като дребнаво/несериозно заяждане.
И да се върна на "Карибски пирати: На края на света". Предлага ли ми нещо като сюжет, характери, идеи? Едва ли. Но несъмнено говори нещо на децата, току-що навлезли в пубертета (без да дефинирам възрастовите граници). Въпросът е как им го казва. А "Карибски пирати" го казва добре. Пишат: "След половин час най-сетне се появява и Джак Спароу – с гримираните очи, златните зъби, по пиратски натруфен". Там е работата, че тия труфила разбиват холивудските клишета за образа на пирата. Смешно е един кинокритик да не го разбира. Джак Спароу не е нито отчаян от нещо си герой, по стечение на обстоятелствата оказал се под "Веселия Роджър", нито злодей по рождение. Всичко: характерите, поведението, оценките, всичко е релативно - "залезът става изгрев, горе става долу". И философията е поднесена по начин, очевиден за тийнейджъри, но не и за критиката. Виновна ли е критиката, че не вижда очевидното? Разбира се, че не. Или поне липсва умисъл.
Критиката - кино, литературна, изкуствоведска, прекрасно познава теорията на посмодернизма. Критиците умеят смислено да разсъждават върху дискурса на информационната ера. Кой би могъл да се съмнява? Най-малкото аз - лаика-самоук.
Но какво не вижда критиката, или поне - родната критика? Не вижда визията. Буквално. Авторитетите в хуманитаристиката заклеймяват визуалното като убиец на интелектуалното. Но забравят, че има разлика между визуално и визуално. Точно така, както има разлика между писано слово и написани думи. Както има разлика между картина и картина, между кино и кино, между спектакъл и спектакъл. Софистика, нали.
Работата е там, че "визуално" вече е категория от ранга на "писано слово". Това си е ноторно, само напомням.
Говори се, че "Kill Bill" на Тарантино е вдъхновен от японското аниме. Само че "Пиратите" са много по-близо до аниме-културата, отколкото творението на Тарантино.
Казвате, аниме е детска работа, без стойност? Такаши Мураками ви опровергава. Ако Деймиън Хърст е, може би, най-добре продаваният английски художник, Мураками е един от най-добре продаваните съвременни японски художници. През 2000 г. Такаши Мураками прави знаковата изложба Superflat в токийския квартал Шибуя. Експозицията изследва общото между традиционното японско изобразително изкуство и аниме. "В тази експозиция Мураками си играе с типичната японска представа за визуалното като двуизмерно, като свързано с една единствена плоскост. Той приковава вниманието върху двуизмерността на съвременното японско изкуство (манга, аниме, дизайн, мода) и проследява корените му до класическите японски произведения на изобразителното изкуство от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в. Като цяло, суперплоските арт-обекти и теории представят възможността за визуален поглед, в който липсват перспектива и йерархия. В това поле всичко съществува равноправно и едновременно. Суперплоското - така, както го представя Мураками, възниква въз основа на опита на своеобразно отаку-поколение, което е просмукано от манга и аниме". Това прочетох тази седмица в една студенска работа. През тази призма гледах и "Пиратите".
Как работи визуалното, образът в дискурса на аниме? Сюжетът, наративът там нямат особено значение. Главното не е разказът, а проблемите и начинът на представянето им. Центърът на вниманието се измества към механизма, по който се трансформира образът в съзнанието на зрителя, към взаимодействието между образа и зрителя. За младия зрител много по-важно се оказва преживяването на визуалното послание. За тинейджъра (не само по възраст) всички грешки, недоразумения, клишета, безсмилици са точно толкова (ако не и повече) съществени, колкото определяните от критиката като есенциални за произведението на изкуството, компоненти. Познанието за тия така наречени недостатъци е ценност сама по себе си. Възприемането на такива детайли като централни разрушава обичайната йерархия във визуалото поле, създавано от филмите. Периферното и централното се препозиционират. Младото поколение е гугализирано. То гледа на всичко като на база данни. Но страшно ли е това? Редно ли е да бъде заклеймявано?
За това говорех в есето си Lifestyle - за това, че на някои хора информираността им идва в повече, защото не могат да я контролират - собствената си информираност (чуждата може да бъде само ограничавана). За стремежа към създаване на общовалидни стандарти, клишета, към които нормалните хора волно или неволно се придържат, за да не бъдат изолирани от себеподобните си. Това важи както за масовата култура, при която се потребяват продукти с, да речем, минимални художествени достойнства, така и за високата култура, при която престижността на продукта понякога е по-важна от художествените му качества.
Както и да е. В информационната ера аксиологичното уж е личен въпрос. Висша ценност е да можеш сам да оценяваш. При наличие на достатъчно информация. И тъй като информацията никога не е достатъчна, интелигентността предполага да си даваш сметка за това. Поради това не е за чудене, че проучванията подсказват - финансово успелите никога не са най-интелигентите, най-умните. Въпреки пословицата "щом си толкова умен, защо си беден". Ами защото си умен, затова. Защото винаги си наясно, че не знаеш всичко, за да си позволиш да вземеш окончателно решение. А в бизнеса и политиката си длъжен да вземаш решения. И далеч не винаги ти плащаш за тях.
Дали това не важи и за критиката? Не, не важи. При критиката нещата са други.