Already a member?
Sign in
| Version | User | Scope of changes |
|---|---|---|
| Jun 24 2007, 12:38 PM EDT (current) | illae | 1168 words added |
| Jun 24 2007, 12:15 PM EDT | illae |
Changes
Key: Additions Deletions
Понякога се чувствам като Витгенщайн. Разбира се, не в интелектуално, а в емоционално отношение: говоря и знам, че не ме разбират. Но пък и аз не говоря, за да получа разбиране. Щастието не е в това.
Затова се питам:
Каква е работата на критиката? Да анализира художественото произведение откъм тема и идея, образи и характери, композиция и сюжет, и т.н. И когато авторът, очевидно, е пренебрегнал някой от есенциалните, според критиците, компоненти, творбата му бива зачеркната с пълно основание. На нея, творбата, тутакси й се отказва правото на съществуване. Критиката не я разбира. За разлика от публиката. Понякога.
Третата част на "Карибски пирати" за три седмици донесе на създателите си печалба, двукратно надвишаваща разходите по изготвянето й. Родната критика тотално отрича смисъла на това, филмът да бъде гледан. Съдейки по световните приходи, зрителите все пак са открили някакъв смисъл да видят зрелището.
Защо се получава така? Феноменът "масова култура"? Най-вероятно. Само че критиката допуска съществена грешка - тя няма усет към това, кога "масова" означава "нискокачествена до степен на никаква култура" и кога "масова" е синоним на "неакадемична, в идеалния случай - новаторска". Да, новаторското изкуство обикновено е разглеждано като елитарно. Често е така. Няма нужда да се връщаме към историята - Деймиън Хърст е елитарен, вероятно, до степен на снобизъм. Импресионистите пък първоначално са останали неразбрани не само от публиката, но и от критиката. Излишно е да споменавам Ван Гог, който приживе е бил толкова неизвестен, че не може да бъде отнесен нито към популярните, нито към елитарните. Импресионистите, Ван Гог, Модиляни и още цяла кохорта творци са отхвърлени от тогавашната критика заради игнорирането на непоклатими до момента постулати, пренебрегването на които лишавало творбата от статуса й на произведение на изкуството. С основание са отхвърлени - нали не отговарят на критериите.
Вярно, не знам дали по онова време критиката толкова отчетливо се деляла на оперативна, издателска и не знам още каква. И критиците са хора като нас, а да се греши е човешко. Има един такъв тънък момент, че на критиците май им се плаща за това да не признават на другите правото да грешат, но редно е тази ми забележка да се отмине като дребнаво/несериозно заяждане.
И да се върна на "Карибски пирати: На края на света". Предлага ли ми нещо като сюжет, характери, идеи? Едва ли. Но несъмнено говори нещо на децата, току-що навлезли в пубертета (без да дефинирам възрастовите граници). Въпросът е как им го казва. А "Карибски пирати" го казва добре. Пишат: "След половин час най-сетне се появява и Джак Спароу – с гримираните очи, златните зъби, по пиратски натруфен". Там е работата, че тия труфила разбиват холивудските клишета за образа на пирата. Смешно е един кинокритик да не го разбира. Джак Спароу не е нито отчаян от нещо си герой, по стечение на обстоятелствата оказал се под "Веселия Роджър", нито злодей по рождение. Всичко: характерите, поведението, оценките, всичко е релативно - "залезът става изгрев, горе става долу". И философията е поднесена по начин, очевиден за тийнейджъри, но не и за критиката. Виновна ли е критиката, че не вижда очевидното? Разбира се, че не. Или поне липсва умисъл.
Критиката - кино, литературна, изкуствоведска, прекрасно познава теорията на посмодернизма. Критиците умеят смислено да разсъждават върху дискурса на информационната ера. Кой би могъл да се съмнява? Най-малкото аз - лаика-самоук.
Но какво не вижда критиката, или поне - родната критика? Не вижда визията. Буквално. Авторитетите в хуманитаристиката заклеймяват визуалното като убиец на интелектуалното. Но забравят, че има разлика между визуално и визуално. Точно така, както има разлика между писано слово и написани думи. Както има разлика между картина и картина, между кино и кино, между спектакъл и спектакъл. Софистика, нали.
Работата е там, че "визуално" вече е категория от ранга на "писано слово". Това си е ноторно, само напомням.
Говори се, че "Kill Bill" на Тарантино е вдъхновен от японското аниме. Само че "Пиратите" са много по-близо до аниме-културата, отколкото творението на Тарантино.
Казвате, аниме е детска работа, без стойност? Такаши Мураками ви опровергава. Ако Деймиън Хърст е, може би, най-добре продаваният английски художник, Мураками е един от най-добре продаваните съвременни японски художници. През 2000 г. Такаши Мураками прави знаковата изложба Superflat в токийския квартал Шибуя. Експозицията изследва общото между традиционното японско изобразително изкуство и аниме. "В тази експозиция Мураками си играе с типичната японска представа за визуалното като двуизмерно, като свързано с една единствена плоскост. Той приковава вниманието върху двуизмерността на съвременното японско изкуство (манга, аниме, дизайн, мода) и проследява корените му до класическите японски произведения на изобразителното изкуство от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в. Като цяло, суперплоските арт-обекти и теории представят възможността за визуален поглед, в който липсват перспектива и йерархия. В това поле всичко съществува равноправно и едновременно. Суперплоското - така, както го представя Мураками, възниква въз основа на опита на своеобразно отаку-поколение, което е просмукано от манга и аниме". Това прочетох тази седмица в една студенска работа. През тази призма гледах и "Пиратите".
Как работи визуалното, образът в дискурса на аниме? Сюжетът, наративът там нямат особено значение. Главното не е разказът, а проблемите и начинът на представянето им. Центърът на вниманието се измества към механизма, по който се трансформира образът в съзнанието на зрителя, към взаимодействието между образа и зрителя. За младия зрител много по-важно се оказва преживяването на визуалното послание. За тинейджъра (не само по възраст) всички грешки, недоразумения, клишета, безсмилици са точно толкова (ако не и повече) съществени, колкото определяните от критиката като есенциални за произведението на изкуството, компоненти. Познанието за тия така наречени недостатъци е ценност сама по себе си. Възприемането на такива детайли като централни разрушава обичайната йерархия във визуалото поле, създавано от филмите. Периферното и централното се препозиционират. Младото поколение е гугализирано. То гледа на всичко като на база данни. Но страшно ли е това? Редно ли е да бъде заклеймявано?
За това говорех в есето си Lifestyle - за това, че на някои хора информираността им идва в повече, защото не могат да я контролират - собствената си информираност (чуждата може да бъде само ограничавана). За стремежа към създаване на общовалидни стандарти, клишета, към които нормалните хора волно или неволно се придържат, за да не бъдат изолирани от себеподобните си. Това важи както за масовата култура, при която се потребяват продукти с, да речем, минимални художествени достойнства, така и за високата култура, при която престижността на продукта понякога е по-важна от художествените му качества.
Както и да е. В информационната ера аксиологичното уж е личен въпрос. Висша ценност е да можеш сам да оценяваш. При наличие на достатъчно информация. И тъй като информацията никога не е достатъчна, интелигентността предполага да си даваш сметка за това. Поради това не е за чудене, че проучванията подсказват - финансово успелите никога не са най-интелигентите, най-умните. Въпреки пословицата "щом си толкова умен, защо си беден". Ами защото си умен, затова. Защото винаги си наясно, че не знаеш всичко, за да си позволиш да вземеш окончателно решение. А в бизнеса и политиката си длъжен да вземаш решения. И далеч не винаги ти плащаш за тях.
Дали това не важи и за критиката? Не, не важи. При критиката нещата са други.
Затова се питам:
Каква е работата на критиката? Да анализира художественото произведение откъм тема и идея, образи и характери, композиция и сюжет, и т.н. И когато авторът, очевидно, е пренебрегнал някой от есенциалните, според критиците, компоненти, творбата му бива зачеркната с пълно основание. На нея, творбата, тутакси й се отказва правото на съществуване. Критиката не я разбира. За разлика от публиката. Понякога.
Третата част на "Карибски пирати" за три седмици донесе на създателите си печалба, двукратно надвишаваща разходите по изготвянето й. Родната критика тотално отрича смисъла на това, филмът да бъде гледан. Съдейки по световните приходи, зрителите все пак са открили някакъв смисъл да видят зрелището.
Защо се получава така? Феноменът "масова култура"? Най-вероятно. Само че критиката допуска съществена грешка - тя няма усет към това, кога "масова" означава "нискокачествена до степен на никаква култура" и кога "масова" е синоним на "неакадемична, в идеалния случай - новаторска". Да, новаторското изкуство обикновено е разглеждано като елитарно. Често е така. Няма нужда да се връщаме към историята - Деймиън Хърст е елитарен, вероятно, до степен на снобизъм. Импресионистите пък първоначално са останали неразбрани не само от публиката, но и от критиката. Излишно е да споменавам Ван Гог, който приживе е бил толкова неизвестен, че не може да бъде отнесен нито към популярните, нито към елитарните. Импресионистите, Ван Гог, Модиляни и още цяла кохорта творци са отхвърлени от тогавашната критика заради игнорирането на непоклатими до момента постулати, пренебрегването на които лишавало творбата от статуса й на произведение на изкуството. С основание са отхвърлени - нали не отговарят на критериите.
Вярно, не знам дали по онова време критиката толкова отчетливо се деляла на оперативна, издателска и не знам още каква. И критиците са хора като нас, а да се греши е човешко. Има един такъв тънък момент, че на критиците май им се плаща за това да не признават на другите правото да грешат, но редно е тази ми забележка да се отмине като дребнаво/несериозно заяждане.
И да се върна на "Карибски пирати: На края на света". Предлага ли ми нещо като сюжет, характери, идеи? Едва ли. Но несъмнено говори нещо на децата, току-що навлезли в пубертета (без да дефинирам възрастовите граници). Въпросът е как им го казва. А "Карибски пирати" го казва добре. Пишат: "След половин час най-сетне се появява и Джак Спароу – с гримираните очи, златните зъби, по пиратски натруфен". Там е работата, че тия труфила разбиват холивудските клишета за образа на пирата. Смешно е един кинокритик да не го разбира. Джак Спароу не е нито отчаян от нещо си герой, по стечение на обстоятелствата оказал се под "Веселия Роджър", нито злодей по рождение. Всичко: характерите, поведението, оценките, всичко е релативно - "залезът става изгрев, горе става долу". И философията е поднесена по начин, очевиден за тийнейджъри, но не и за критиката. Виновна ли е критиката, че не вижда очевидното? Разбира се, че не. Или поне липсва умисъл.
Критиката - кино, литературна, изкуствоведска, прекрасно познава теорията на посмодернизма. Критиците умеят смислено да разсъждават върху дискурса на информационната ера. Кой би могъл да се съмнява? Най-малкото аз - лаика-самоук.
Но какво не вижда критиката, или поне - родната критика? Не вижда визията. Буквално. Авторитетите в хуманитаристиката заклеймяват визуалното като убиец на интелектуалното. Но забравят, че има разлика между визуално и визуално. Точно така, както има разлика между писано слово и написани думи. Както има разлика между картина и картина, между кино и кино, между спектакъл и спектакъл. Софистика, нали.
Работата е там, че "визуално" вече е категория от ранга на "писано слово". Това си е ноторно, само напомням.
Говори се, че "Kill Bill" на Тарантино е вдъхновен от японското аниме. Само че "Пиратите" са много по-близо до аниме-културата, отколкото творението на Тарантино.
Казвате, аниме е детска работа, без стойност? Такаши Мураками ви опровергава. Ако Деймиън Хърст е, може би, най-добре продаваният английски художник, Мураками е един от най-добре продаваните съвременни японски художници. През 2000 г. Такаши Мураками прави знаковата изложба Superflat в токийския квартал Шибуя. Експозицията изследва общото между традиционното японско изобразително изкуство и аниме. "В тази експозиция Мураками си играе с типичната японска представа за визуалното като двуизмерно, като свързано с една единствена плоскост. Той приковава вниманието върху двуизмерността на съвременното японско изкуство (манга, аниме, дизайн, мода) и проследява корените му до класическите японски произведения на изобразителното изкуство от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в. Като цяло, суперплоските арт-обекти и теории представят възможността за визуален поглед, в който липсват перспектива и йерархия. В това поле всичко съществува равноправно и едновременно. Суперплоското - така, както го представя Мураками, възниква въз основа на опита на своеобразно отаку-поколение, което е просмукано от манга и аниме". Това прочетох тази седмица в една студенска работа. През тази призма гледах и "Пиратите".
Как работи визуалното, образът в дискурса на аниме? Сюжетът, наративът там нямат особено значение. Главното не е разказът, а проблемите и начинът на представянето им. Центърът на вниманието се измества към механизма, по който се трансформира образът в съзнанието на зрителя, към взаимодействието между образа и зрителя. За младия зрител много по-важно се оказва преживяването на визуалното послание. За тинейджъра (не само по възраст) всички грешки, недоразумения, клишета, безсмилици са точно толкова (ако не и повече) съществени, колкото определяните от критиката като есенциални за произведението на изкуството, компоненти. Познанието за тия така наречени недостатъци е ценност сама по себе си. Възприемането на такива детайли като централни разрушава обичайната йерархия във визуалото поле, създавано от филмите. Периферното и централното се препозиционират. Младото поколение е гугализирано. То гледа на всичко като на база данни. Но страшно ли е това? Редно ли е да бъде заклеймявано?
За това говорех в есето си Lifestyle - за това, че на някои хора информираността им идва в повече, защото не могат да я контролират - собствената си информираност (чуждата може да бъде само ограничавана). За стремежа към създаване на общовалидни стандарти, клишета, към които нормалните хора волно или неволно се придържат, за да не бъдат изолирани от себеподобните си. Това важи както за масовата култура, при която се потребяват продукти с, да речем, минимални художествени достойнства, така и за високата култура, при която престижността на продукта понякога е по-важна от художествените му качества.
Както и да е. В информационната ера аксиологичното уж е личен въпрос. Висша ценност е да можеш сам да оценяваш. При наличие на достатъчно информация. И тъй като информацията никога не е достатъчна, интелигентността предполага да си даваш сметка за това. Поради това не е за чудене, че проучванията подсказват - финансово успелите никога не са най-интелигентите, най-умните. Въпреки пословицата "щом си толкова умен, защо си беден". Ами защото си умен, затова. Защото винаги си наясно, че не знаеш всичко, за да си позволиш да вземеш окончателно решение. А в бизнеса и политиката си длъжен да вземаш решения. И далеч не винаги ти плащаш за тях.
Дали това не важи и за критиката? Не, не важи. При критиката нещата са други.
