Already a member?
Sign in
| Version | User | Scope of changes |
|---|---|---|
| Jun 29 2007, 12:14 PM EDT (current) | illae | 676 words added |
| Jun 29 2007, 11:58 AM EDT | illae |
Changes
Key: Additions Deletions
Екатерина Дегот за провокацията
Съвременната култура се базира на мазохизма и си е възпитала аудитория, която се възбужда точно от това.
Струва ми се, стигнах до върховете на авторската си кариера: цензурираха ме. Колкото и да е странно, пострадах не в Русия и съвсем не в качеството си на журналист, който пише по темата "Общество". Взривиха ме на полето на мирната ми професия - арт-критиката.
Едно европейско издателство ме покани да напиша есе за албума с работи на художници от различни страни. Темата на албума е нещо от типа на "как можеш да провокираш в наше време".
Някои малко или много са сполучили. Южноафриканският художник Кендъл Джирс рисува изискан орнамент, който при по-внимателно вглеждане може да бъде разчетен като Fuck You. Кубинката Таня Бругера кани московчани да се снимат пред паметника на Дзержински (всички се усмихмат, но представете си, един възрастен човек отказва). А Олег Кулик предлага да се направи огромна крава и зрителят да проправя през нея "пътя на тревата" като влиза през устата, а излиза - нали знаете откъде и като какво.
-------------------------------------
Кураторите и другите началници на художниците, точно като търговците с наркотици, не си падат по това, което продават. И имат съвсем различно чувство за хумор.
-------------------------------------
Най-невинната и аполитична работа беше на един източноевропейски художник, когото ще нарека с измисленото име Петър (после ще разберете защо). Той нарисува картинка, на която е изобразено седнало в ъгъла човече, а отдолу написа нещо такова: "Ето ме, седя си нещастен, защото голям страшен куратор на една международна изложба развали работите ми. Помолих да направят такива и такива рамки за рисунките ми, а направиха съвсем други, в резултат на което хартията бе притисната към стъклото и рисунката бе затрита, а къде да се оплача сега".
Общо взето, това беше абсолютна и, така да се каже, осъзнавана дрънканица. Без каквото и да е социално съдържание. Но се случи така, че аз бях заедно с този Петър на онази изложба и чух оплакванията му още тогава. Забавляваше ме тази работа и аз написах за нея, но също като Петър не споменах името на куратора.
По-нататък събитията се развиха по следния начин. Книгата вече беше готова за печат, когато издателят се задълбочил в текста. Работата на Петър го разтревожила. Той счел за нужно да си осигури съгласието на този неназован куратор да бъде косвено описан. Разбрали за кого става въпрос и му телефонирали. Важният международен куратор с неочаквана отмъстителност обещал да им покаже къде зимуват раците. Оставаха две седмици до излизането на книгата. Нямаше как да се смени обекта с друг.
Накрая, работата на Петър (когото помолиха да си трае, затова не му казвам името - за всеки случай) беше отпечатана не на фокус: текстът към нея не се чете. А от моята статия изчезна абзацът за Петър, при това - нали все пак става въпрос за западната демокрация - дадоха забележка, че на това място Екатерина Дегот написа нещо, но по някакви юридически причини издателството смята, че не е възможно и т.н., и т.н. Читателят на книгата ще бъде заинтригуван. Успяхме да направим истинска, съвсем сериозна провокация. Ура!
А какво беше съдържанието на въпросния абзац? Ето го.
Да си провокационист в днешно време е много трудно, защото става дума за поръчкова провокация. В съвременната авангардистка култура - било изкуство, било кино или театър - на подготвения зрител много му се нравят леките остроти. Например, показват канибали или псуват на сцената, или - виж ти! - смесват нещо си с фекалии, или пък изобщо няма никакво произведение на изкуството и не разбираш защо си дошъл. Наивният зрител се възмущава, а напредничавият е доволен. Съвременната култура се базира на своеобразен мазохизъм и си е възпитала аудитория, която се възбужда от това.
Няма нищо лошо, ако не се забравя, че всичко е игра и това не бива представяно като Голямата Обществена Критика, както обикновено правят кураторите и другите началници на художниците. Защото се оказва, че те самите, както и търговците на наркотици, изобщо не си падат по това, което продават. И чувството им за хумор е някакси съвсем различно. Може би, те все пак са садисти, а не мазохисти.
Съвременната култура се базира на мазохизма и си е възпитала аудитория, която се възбужда точно от това.
Струва ми се, стигнах до върховете на авторската си кариера: цензурираха ме. Колкото и да е странно, пострадах не в Русия и съвсем не в качеството си на журналист, който пише по темата "Общество". Взривиха ме на полето на мирната ми професия - арт-критиката.
Едно европейско издателство ме покани да напиша есе за албума с работи на художници от различни страни. Темата на албума е нещо от типа на "как можеш да провокираш в наше време".
Някои малко или много са сполучили. Южноафриканският художник Кендъл Джирс рисува изискан орнамент, който при по-внимателно вглеждане може да бъде разчетен като Fuck You. Кубинката Таня Бругера кани московчани да се снимат пред паметника на Дзержински (всички се усмихмат, но представете си, един възрастен човек отказва). А Олег Кулик предлага да се направи огромна крава и зрителят да проправя през нея "пътя на тревата" като влиза през устата, а излиза - нали знаете откъде и като какво.
-------------------------------------
Кураторите и другите началници на художниците, точно като търговците с наркотици, не си падат по това, което продават. И имат съвсем различно чувство за хумор.
-------------------------------------
Най-невинната и аполитична работа беше на един източноевропейски художник, когото ще нарека с измисленото име Петър (после ще разберете защо). Той нарисува картинка, на която е изобразено седнало в ъгъла човече, а отдолу написа нещо такова: "Ето ме, седя си нещастен, защото голям страшен куратор на една международна изложба развали работите ми. Помолих да направят такива и такива рамки за рисунките ми, а направиха съвсем други, в резултат на което хартията бе притисната към стъклото и рисунката бе затрита, а къде да се оплача сега".
Общо взето, това беше абсолютна и, така да се каже, осъзнавана дрънканица. Без каквото и да е социално съдържание. Но се случи така, че аз бях заедно с този Петър на онази изложба и чух оплакванията му още тогава. Забавляваше ме тази работа и аз написах за нея, но също като Петър не споменах името на куратора.
По-нататък събитията се развиха по следния начин. Книгата вече беше готова за печат, когато издателят се задълбочил в текста. Работата на Петър го разтревожила. Той счел за нужно да си осигури съгласието на този неназован куратор да бъде косвено описан. Разбрали за кого става въпрос и му телефонирали. Важният международен куратор с неочаквана отмъстителност обещал да им покаже къде зимуват раците. Оставаха две седмици до излизането на книгата. Нямаше как да се смени обекта с друг.
Накрая, работата на Петър (когото помолиха да си трае, затова не му казвам името - за всеки случай) беше отпечатана не на фокус: текстът към нея не се чете. А от моята статия изчезна абзацът за Петър, при това - нали все пак става въпрос за западната демокрация - дадоха забележка, че на това място Екатерина Дегот написа нещо, но по някакви юридически причини издателството смята, че не е възможно и т.н., и т.н. Читателят на книгата ще бъде заинтригуван. Успяхме да направим истинска, съвсем сериозна провокация. Ура!
А какво беше съдържанието на въпросния абзац? Ето го.
Да си провокационист в днешно време е много трудно, защото става дума за поръчкова провокация. В съвременната авангардистка култура - било изкуство, било кино или театър - на подготвения зрител много му се нравят леките остроти. Например, показват канибали или псуват на сцената, или - виж ти! - смесват нещо си с фекалии, или пък изобщо няма никакво произведение на изкуството и не разбираш защо си дошъл. Наивният зрител се възмущава, а напредничавият е доволен. Съвременната култура се базира на своеобразен мазохизъм и си е възпитала аудитория, която се възбужда от това.
Няма нищо лошо, ако не се забравя, че всичко е игра и това не бива представяно като Голямата Обществена Критика, както обикновено правят кураторите и другите началници на художниците. Защото се оказва, че те самите, както и търговците на наркотици, изобщо не си падат по това, което продават. И чувството им за хумор е някакси съвсем различно. Може би, те все пак са садисти, а не мазохисти.
